Википедия париж: Средневековый Париж — Википедия – Париж (значения) — Википедия

Париж е разположен на река Сена, Северна Франция, регион Ил дьо Франс, в центъра на Парижкия басейн, и е със средна надморска височина 65 m. Към територията на Париж се отнасят и Булонският лес, и разположеният на изток Венсенски лес. Общата площ на града заедно с парковете е 105 km² и около 87 km² без тях. Историческият център е изграден върху два острова – Ил Сен Луи и по-големия Ил дьо ла Сите, който се приема за най-старата част на града. По принцип, Париж е сравнително равен, като най-ниската му точка е 35 m над морското равнище. От дясната страна, по протежение на реката, са хълмовете на Монмартър (130 m), Белвил (128,5 m), Мениймонтан (108 m), Бют-Шомон (103 m), Паси (71 m) и Шайо (67 m). От ляво на Сена са хълмовете Монпарнас (66 m), Бют-о-Кай (63 m) и възвишението Сент-Жьонвиев (61 m).

Островът Ил дьо ла Сите до голяма степен е зает от институции (Съдебната палата, катедралата Света Богородица и Префектурата). Той е свързан с по-малкия остров Ил Сен Луи, който е застроен през 17 и 18 век.

Климат[редактиране | редактиране на кода]

Париж е разположен в зоната на умерения океански климат, но Северноатлантическото течение на Атлантическия океан оказва своето влияние и летата са сравнително прохладни (18 °C средна температура), докато зимите са меки (6 °C средна температура). Температурните амплитуди са малки и рядко спадат под 0 °C. Средната годишна температура е 10,9 °C, а средното годишно количество на валежите – 585 mm. Микроклиматът на Париж, обусловен от замърсения въздух, се отличава с по-висока температура (средно с 2 °C) от останалата част на района, с понижена влажност, по-ниска осветеност през деня и по-висока през нощта. Най-високата температура е регистрирана на 28 юли 1948 г., когато термометърът показва 40,4 °C, а най-ниската температура е отбелязана на 10 декември 1879 г. и е била −23,9 °C. ^[9]

Климатични данни за периода 1971 – 2000 [10][11][12][13] Показатели ян фев мар апр май юни юли авг сеп окт ное дек годишно Абсолютни максимални температури (°C) 16,1 21,4 25,7 30,2 34,8 37,6 40,4 39,5 36,2 28,4 21 17,1 40,4 Средни максимални температури (°C) 6,9 8,2 11,8 14,7 19 21,8 24,4 24,6 20,6 15,8 10,4 7,8 15,5 Средни температури (°C) 4,7 5,5 8,4 10,8 14,8 17,5 20,0 20,0 16,6 12,5 7,9 5,7 12,0 Средни минимални температури (°C) 2,5 2,8 5,1 6,8 10,5 13,3 15,5 15,4 12,5 9,2 5,4 3,6 8,6 Абсолютни минимални температури (°C) −14,6 −14,7 −9,1 −3,5 −0,1 3,1 6 6,3 1,8 −3,1 −14 −23,9 −23,9 Средни месечни валежи (mm) 55,0 45,4 52,2 49,5 62,0 53,2 58,3 46,0 52,9 54,9 57,0 55,1 641,6 Среден брой на дните с валежи 20 16 18 17 16 14 13 12 14 17 17 19 193

Екология[редактиране | редактиране на кода]

Париж е най-гъсто населената столица в Европа^[14]. Подобно на всички големи градове в света, Париж е жертва на последиците от замърсяването на околната среда, свързани с мащаба на населението и на икономическата активност. Замърсяването на въздуха и шумът са проблеми за общественото здраве. Относителният дял на зелени площи е силно ограничен, въпреки множеството паркове и градини, които са създадени през последните две десетилетия. В действителност, падат се само 2 m² зелени площи на глава от населението, което прави Париж столицата на държава от Европейския съюз с най-малко зелени площи на човек от населението ^[15], или 14,5 m², ако се включат Булонския лес и Венсенския лес. За сравнение, в Амстердам този показател е 36 m², в Лондон – 45 m², в Брюксел – 59 m², а в Рим – 321 m². В северните райони на Париж липсата на зелени площи е най-осезаема.

Наименованието „Париж“ произлиза от името на основателите на града, а именно келтското племе, познато като паризии. Първоначално, по време на римската окупация (I-VI век), градът се е наричал Лутеция (Lutetia Parisiorum, „Лутеция на паризиите“), но по времето на Юлиан Апостат (360 – 363) е преименуван на Париж.^[16] Предполага се, че името паризии идва от келтската дума parisio, която означава работещите хора или занаятчии^[17]

Париж има много прякори, но най-известният е La Ville-Lumière (Градът на светлините)^[18] име, което дължи на славата си на образователен център, а по-късно и като града, въвел първи уличното осветление (през 1667 г.) ^[19].

В неофициални разговори може да се срещне прякорът „Paname“ („Панам“).

Древна история[редактиране | редактиране на кода]

Има сведения, че Ил дьо Франс е населяван от хора отпреди поне 40 000 години^[20]. Счита се, че Париж е основан около 250 г. пр.н.е. от келтското племе паризии, които основават рибарско селище на брега на Сена.

Градът попада под владичеството на римляните, водени от Юлий Цезар през 52 г. пр.н.е. след потушаване на въстанието на Верцингеторикс. Завоевателите наричат новия си град Лутеция, което означава „блатиста местност“ или „място, заобиколено с вода“, което много по-късно историците тълкуват като „остров“. Градът процъфтява и нараства значително, докато е под римско владение. През 212 г. получава новото си име „Париж“, кръстен на местното племе паризии. Но на остров Сите не са открити остатъци на келтите, а само на римляните. Останки от цивилизацията на келтите са открити в предградието Нантер и затова напоследък съществуват съмнения у някои археолози, че центърът на Париж и самият град е основан по-късно и в действителност от римляните. В следващите два века градът е непрекъснато нападан от варварски племена, докато Римската империя се разпада и през 451 г. районът около Париж е завладян от Атила. В последния момент Атила се отклонява и не напада града.

Средновековие и Ренесанс[редактиране | редактиране на кода]

Римското владичество е прекратено през 508 г., когато Хлодвиг I прави от града столица на франкската династия Меровинги. Нашествията на викингите през 800-те години принуждават парижани да построят укрепление на Ил дьо ла Сите. На 28 март 845 г. Париж е опустошен от викингско нападение, вероятно под водачеството на Рагнар Лодброк, който прибира огромен откуп, за да си тръгне. Слабостта на Каролингите – френска кралска династия, довежда до постепенния възход на парижките графове; Одо, граф на Париж е избран от феодалните владетели за крал на Франция. Шарл III също претендира за трона. Накрая през 987 г. Хуго Капет – граф на Париж, е избран за крал на Франция от големите феодални владетели след смъртта на последния Каролинг.

През 11 век градът се разпростира към десния бряг. През 12 и 13 век тук се включва царуването на Филип II Август (1180 – 1223), градът значително нараства. Главните пътни артерии са павирани, построен е първият Лувър като крепостно укрепление, няколко църкви, а катедралата Парижката Света богородица (Нотър Дам) е проектирана и започната през 1163 г. Няколко училища на левия бряг са слети в едно – Сорбоната, където едни от първите преподаватели са Албертус Магнус и Тома Аквински. През Средните векове Париж просперира като търговски и интелектуален център.

Около 1328 г. населението на Париж се оценява на 200 000 жители, което го прави най-големият град в Европа^[21]. Но през 1348 г., Черната смърт покосява населението убивайки до 800 души на ден^[22], около 40 000 души умират до 1466 г.^[23]. 100-годишната война (1337 – 1453) нанася огромни щети на Франция. Страната преживява икономически упадък, от който са ѝ нужни десетилетия, за да се съвземе. Хиляди са убити от глад, чума, дизентерия и бандите, които тероризират града. Гражданските войни и местните борби допринасят за разрухата. Жана д’Арк (известна още като Орлеанската дева) (1412 – 1431) е католическа светица, национална героиня на Франция и една от най-известните фигури на Стогодишната война, която се опитва да освободи Франция от англичаните.

Населението на Париж нараства от 1422 до 1500 г. и търпи слаб икономически растеж. В същото време Франция е разтърсена от религиозни противоречия. Вартоломеевата нощ е масово клане на хугеноти във Франция, устроено от католиците в нощта на 24 август 1572 г., деня на св. Вартоломей. Организирано е майката на краля Катерина Медичи и херцозите дьо Гиз. През нощта в Париж са убити около 3000 хугеноти. След Вартоломеевата нощ религиозните войни във Франция се възобновяват. 12 май 1588 г. е известен като Денят на барикадите, защото за първи път парижани строят барикади, за да защитават града. Градът устоява на набезите на Анри IV (Франция) до 1594 г. За да влезе в града, той трябва да приеме за втори път католицизма. Прави това с известната си фраза „Париж заслужава една литургия.“ Убит е на 14 май 1610 г. след покушение, извършено от Франсоа Раваяк.

Управлението на Бурбоните[редактиране | редактиране на кода]

Анри IV превръща Париж в своя основна резиденция, предприема значителни мероприятия, като уголемяването на Лувъра, строителството на моста Пон Ньоф, площад де Вож, площад Дофин и други. Кралят е подложен на непрекъснати набези от религиозни фанатици от двете страни (протестанти и католици), има 23 опита за убийство, докато през 1610 г. е убит от католик.

Луи XIII става крал само на осемгодишна възраст, като политическата власт е съсредоточена в ръцете на майка му – Мария Медичи, в ролята на регент. Макар формално властта да преминава в негови ръце, когато е на петнадесет години, зад него стои безскрупулният и влиятелен кардинал Ришельо. По това време са построени няколко дворци, църкви в стил барок и е реконструирана Сорбоната.

Когато умира през 1643 г., той оставя трона на петгодишния си наследник Луи XIV. През 1648 г. цялото кралско семейство е принудено да избяга поради въстания, но се завръща триумфално през 1653 г. Въпреки това „Кралят-слънце“, при царуването си от 1643 до 1715 г., премества кралската резиденция от Париж в близкия Версай, защото ненавижда Париж. Това е период на разцвет за Франция и градът значително увеличава населението си.

По време на Луи XV кралската резиденция е преместена отново в Париж, но след скандали за корупция, които значително дискредитират образа на краля, е преместена обратно във Версай. В края на XVIII век Париж става културната и интелектуална столица на Западния свят. Това е времето на Просвещението, времето на салоните, които са горещо подкрепяни от любовницата на краля Мадам дьо Помпадур.

При царуването на Луи XVI Париж достига нови висоти и става престижен град, като се утвърждава като център на изкуствата и науката. В същото време около Париж в периода 1784 – 1791 г. е построена нова стена, финансите на държавата започват да приключват, данъците се увеличават, настъпва глад, недоволство и започват бунтове.

Френската революция[редактиране | редактиране на кода]

Френската революция започва с щурмуването на Бастилията на 14 юли 1789 г. и приключва с преврата през 1799 г. Много от сблъсъците през следващите няколко години са между Париж и околните селски райони и от абсолютна монархия Франция се превръща в република.

На 5 май 1789 г. Луи XVI свиква генералните щати, в които се гласува по съсловия (а по това време Франция е разделена на съсловия – духовенство, аристокрация и обикновените граждани, в множеството си селяни). Третото съсловие разполага с един глас, докато тези от първото и второто с по два. Това състояние на нещата предизвиква недоволство. На тази дата депутатите от третото съсловие (съсловието на народа) се заклеват да не се разпускат, докато не бъде приета нова конституция. Така се стига до създаването на Учредителното събрание. Тези събития слагат началото на революционни действия. На 14 юли 1789 г. тълпа от санкюлоти щурмува Бастилията. На 15 юли е избран първият кмет на града. На 26 август 1789 г. е приета Декларация за правата на човека и гражданина, на чиято основа е съвременната Всеобща декларация за правата на човека.

Наполеон Бонапарт, Реставрацията и Парижката комуна[редактиране | редактиране на кода]

Наполеон Бонапарт се издига във военната си кариера по време на Френската революция. През ноември 1799 г. той извършва държавен преврат и става първи консул, като практически съсредоточава властта в свои ръце. Пет години по-късно, през 1804 г. той се самопровъзгласява за император (с помощта на френския Сенат) и установява диктаторски режим, като се опитва да превърне Париж в новия Рим. Наполеон води редица победоносни войни, които разширяват Франция и я превръщат в най-голямата държава на континента. Неудачното му съперничество с Англия и няколко поражения – в Русия, Лайпциг и Ватерло водят до неговото заточаване и края на империята. От 1840 г. тленните му останки се намират в Дома на инвалидите.

Монархията е реставрирана, но единственото, което Луи XVIII (1814, 1815 – 1824) и Шарл X (1824 – 1830) успяват да направят, е да предизвикат нова революция и утвърждават мнението за Бурбоните, че „забравят всичко старо и не научават нищо ново“. Шарл X абдикира, а през 1831 г. епидемия от холера убива 19 000 души.

На 22 февруари 1848 г. парижани се вдигат на въстание. Луи Филип абдикира и е установена Втората република. Следват нови бунтове и недоволства. В края на 1848 г. се провеждат избори.

Победителят в изборите за всеобща изненада е племенникът на Наполеон, Луи-Наполеон Бонапарт, получавайки 75% от гласовете. Но той не се задоволява с поста президент и подобно на чичо си, на 2 декември 1851 г. извършва преврат, самопровъзгласява се за император като Наполеон III и се установява в двореца Тюйлери.

По време на неговото управление Париж приема съвременния си вид. През 1853 г. Наполеон III назначава Жорж Осман (Georges Eugène Haussmann), известен като Барон Осман, за префект на града със задачата да го модернизира. Баронът извършва това с драстични мерки, като събаря една голяма част от Париж и построява големи, широки булеварди. По това време Булонският и Венсенският лес се превръщат в огромни градски паркове. Въпреки че Осман е принуден да си подаде оставката през 1869 г. поради финансови проблеми, неговите идеи са тези, които дават съвременния вид на Париж.

През 1870 г. по време на Френско-пруската война, която завършва с обсадата на Париж, Наполеон III абдикира, което води до провъзгласяването на Третата република. Пруската армия навлиза в града и много от известните му постройки се превръщат във военни бази и складове, включително Лувъра. Условията на мирния договор се разглеждат от много парижани като предателство и на 18 март 1871 г. избухва въстание, което започва от Монмартър. На 26 март същата година е обявена Парижката комуна (La Commune de Paris, мини социалистическа република), която просъществува от 18 март до 28 май 1871 г. (72 дни) под девиза „Свобода, равенство, братство“ (Liberté, égalité, fraternité). Дейците на Парижката комуна унищожават статуята на Наполеон и установяват първата в света форма на диктатура на пролетариата. Разгромът на комуната става с цената на много кръвопролития и 30 000 убити.

Съвременна история[редактиране | редактиране на кода]

Париж до Първата световна война[редактиране | редактиране на кода]

Две световни изложения – през 1889 и 1900 г. оставят своя отпечатък върху столицата. Айфеловата кула – най-известната забележителност на Париж, е построена през 1889 г. за първото изложение, в период на просперитет, известен като Бел епок (Хубавото време). Първата линия на метрото, Големият дворец (Гран палѐ), Малкият дворец (Пти палѐ) и мостът Александър III са открити за световното изложение от 1900 г. Започва да се развива автомобилостроенето и самолетостроенето.

Това е периодът, през който Париж се утвърждава като културна столица на света, особено популярен с кварталите Монпарнас и Монмартър. По това време в Париж започват да творят Пабло Пикасо и Анри Матис. Ражда се импресионизмът.

През януари 1910 г., след обилни валежи, водите на Сена се покачват с около седем-осем метра и предизвикват едно от най-големите наводнения на града. Много хора са евакуирани.

Париж и двете световни войни[редактиране | редактиране на кода]

Първата световна война започва на 2 август 1914 г. Париж първоначално приема този факт с ентусиазъм в желанието си да отмъсти за поражението от 1870 г. Само месец след започването на войната градът се напълва с бежанци, а немците настъпват на 25 km от града. Правителството е евакуирано в Бордо. Германските войски са отблъснати и градът е спасен. В следващите няколко години Париж е бомбардиран няколко пъти и преживява тежка грипна епидемия през 1916 г.

Периодът между двете световни войни донася социална и икономическа криза. Започват многобройни финансови скандали и корупция в политическите среди.^[24]. По това време в столицата пристигат редица имигранти, някои от които стават световноизвестни, като например Джозефин Бейкър. Създадени са крайно леви и крайно десни партии. На 5 февруари 1934 г. фашистите се опитват да завземат властта с преврат, при което са убити петнадесет души и ранени 1500. Това обединява левицата – комунистически и социалистически движения се сдружават и създават Народния фронт, който завзема властта през 1936 г., но се разпада след около година. На 3 септември 1939 г. Франция обявява война на Германия.^[25].

След битката за Франция Париж е обявен за отворен град. Хитлер започва окупацията на Франция на 10 май 1940 г. и само след месец вече е в столицата. Париж пада практически без съпротива на 14 юни 1940 г. Една голяма част от населението на града, около 1,6 милиона, го напуска. Правителството сключва споразумение с немците и се оттегля във Виши, като оставя града и огромна част от Франция окупирана от немските войски. Париж престава да бъде столица до освобождението. Френският трикольор, както и националният химн, Марсилезата, са забранени. На 23 декември 1940 г. е разстрелян първият представител на Съпротивата, инженер Жак Бонсержан.

Преследването на евреите започва 48 часа след окупирането на града. Депортирането им започва през 1941 г., но през юли 1942 г. са предприети масови арести на евреи и 12 884 са откарани в концентрационни лагери.

След 19 август 1944 г., с наближаването на Съюзническите войски и завземането на Нормандия, се възражда съпротивителното движение и започва въоръжено въстание. На 25 август Втора френска бронирана дивизия, командвана от генерал Филип дьо Отклок, известен още като Льоклер, и Четвърта пехотна американска дивизия навлизат тържествено в града. Германският генерал Дитрих фон Холтиц капитулира без военни действия, престъпвайки заповедта на Хитлер да разруши града.^[26]. По този начин мостовете, музеите и други исторически сгради са съхранени с много малко повреди.^[27] Генерал дьо Гол и Льоклер влизат като победители, посрещнати от хиляди парижани по улиците и установяват временно правителство, което просъществува до 1946 г.

Втората половина на 20 век и началото на 21 век[редактиране | редактиране на кода]

След установяване отново на гражданско управление и обявяването на Четвъртата република през 1946 г. Париж се възстановява завидно бързо, най-вече поради минималните физически повреди, претърпени по време на войната. 1960-те години обаче се оказват доста бурни, предимно заради войните в Индокитай и Алжир. На 17 август 1961 г. полицията се разправя жестоко с демонстранти, като убива около 300 от тях. Учудващо, този факт остава незабелязан и пренебрегван до 90-те. През май 1968 г. започват бунтове, водени основно от студенти. Това води до насилие над демонстрантите от страна на полицията, но също така и до оставката на генерал дьо Гол и установяване на социално либерална политика. Водачите на тези бунтове по-късно играят съществена роля в местната и националната политика.

След дьо Гол президент става Жорж Помпиду и се заема със строителни мероприятия. Построен е центърът Помпиду, както и паркът Ла Вийет с Градчето на науката и индустрията. Това е епохата, когато в Париж се страхуват, че той може да бъде завладян от модата на небостъргачите.

През 1981 г. за президент е избран Франсоа Митеран, което довежда до нови промени в политиката и градоустройството. Понякога неговите социалистически идеи се сблъскват с тези на кмета на града Жак Ширак. По това време е построена стъклената пирамида пред Лувъра, както и новият футуристичен квартал Дефанс (La Defense). Националната библиотека и операта „Бастилия“ не се ползват с такава голяма популярност. През 1991 г. бреговете на Сена стават част от световно културно наследство на ЮНЕСКО.

Ширак е избран за президент през май 1995 г. и почти моментално след това се появяват скандалите за корупция. През 2001 г. градът избира за първи път от 1871 г. насам кмет от левицата – Бертран Деланое. Принос на неговата политика са създадените стотици километри велосипедни алеи, подобряването на градския транспорт, културните мероприятия като Белите нощи и августовия Пари-плаж на кейовете на Сена. Деланое е преизбран през 2008 г. На местните избори през 2014 г. за кметица е избрана Ан Идалго, също от Социалистическата партия, дотогава първа заместничка на Деланое. През 2015 година ислямисти извършват няколко едновременни терористични нападения в града с общо 128 жертви.^[28] През 2019 година покривът на катедралата „Света Богородица“ е тежко засегнат от пожар.^[29]

Париж е първостепенен център на културата в световен мащаб. В Париж се намират над 150 музея, като Лувъра, както и забележителни места и сгради, като Шанз-Елизе и Айфеловата кула. Градът е и един от най-важните конгресни центрове, модата, лукса, гастрономията и на любовните пътешествия. Парижките сцени предлагат голямо разнообразие от спектакли (театрални и оперни), а киносалоните − избор на филми от цял свят.

Нощният живот има много центрове: Шанз-Елизе, Площада на Бастилията, Пигал, улица Муфтар, улица Оберкамф, известна с многобройните си барове, квартал Маре, Бют-о-Кай, Площада на Републиката, Латинския квартал, Халите, Монпарнас и др.

Музеи[редактиране | редактиране на кода]

В Париж се намират не по-малко от сто музея, а в региона Ил-дьо-Франс още сто и десет, съставляващи голяма и разнообразна музейна мрежа.

Многовековна столица с богато историческо наследство, Париж привлича многобройни посетители. Най-старият, най-голям и богат музей е Лувърът. Със своите 8,3 милиона туристи годишно това е най-посещаваният музей на изкуството в световен мащаб. Други известни музеи са Националният музей за съвременно изкуство (в центъра „Жорж Помпиду“), Музеят Орсе, посветен изключително на импресионизма. В близост до Париж се намира Версайският дворец, стар кралски замък, построен от Луи XIII и Луи XIV и резиденция на френските крале от XVII до XVIII век. Замъкът и паркът на двореца са част от Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО ^[30].

Сред известните музеи е и Пантеонът, бивша църква, където се намират тленните останки на големи държавни мъже и дейци на науката и изкуството, като Виктор Юго, Волтер, Жан Мулен, Жан Жорес, Мария Кюри и други.

Библиотеки[редактиране | редактиране на кода]

В Париж се намират голям брой библиотеки. Библиотеката Мазарини, изначално лична библиотека на кардинал Мазарини, е най-старата обществена библиотека във Франция (отворена през 1643 г.).

Националната библиотека на Франция се намира в Париж. По-голямата част е в 13-ти арондисман, в комплекса „Франсоа Митеран“, а по-малката стара част се намира в сградата „Ришельо“ във 2-ри арондисман. Националната библиотека е една от най-големите библиотеки на света, като колекцията ѝ се оценява на 30 милиона тома. В тази институция се събират задължителните екземпляри на изданията във Франция от управлението на Франсоа I.

Кметството поддържа 55 общински библиотеки^[31] и десетина специализирани библиотеки^[32]. Най-известна от тях е Историческата библиотека на Париж, основана през 1871 г., в която се съхраняват над един милион книги, брошури, фотографии, карти и други документи, свързани с историята на града. Друга известна библиотека е кинематографичната библиотека „Франсоа Трюфо“.^[33] За разлика от Националната библиотека или библиотеката Мазарини, достъпът до общинските библиотеки е безплатен.

Множество университетски библиотеки са отворени за широката публика.

Основно и средно образование[

Париж. Город мёртвых — Википедия

«Париж. Город мёртвых» (англ. «As Above, So Below» — «Как наверху, так и внизу») — фильм ужасов 2014 года режиссёра Джона Эрика Даудла, снятый в стиле псевдодокументалистики. В центре сюжета — группа молодых исследователей, пытающихся разгадать загадку Николя Фламеля и отыскать философский камень, который по сюжету находится в Париже, под могилой самого Фламеля.

Мировая премьера фильма состоялась 28 августа 2014 года. В России — 2 октября 2014 года.

Теглайн фильма — «Увидеть Париж и умереть…».

Скарлетт Марлоу (Пердита Викс) — молодая учёная, изучающая историю, криптографию и алхимию. В своих исследованиях она продолжает дело своего отца, сошедшего с ума и покончившего жизнь самоубийством. Он пытался найти философский камень (реактив, необходимый для успешного осуществления превращения металлов в золото, а также для создания эликсира жизни) и разгадать загадку Николя Фламеля — алхимика, который, согласно преданию, нашёл философский камень в XIV веке.

Семейная драма помешала реализации планов профессора Марлоу и его дело решила продолжить его дочь — Скарлетт. Она отправляется в экспедицию в Иран, где находит каменную плиту с надписями на неизвестном ей арамейском языке. Она снимает плиту на видеокамеру и отправляется в Париж, где находит своего бывшего любовника Джорджа. Поначалу он избегает Скарлетт, так как по её вине он провёл неделю в одиночной камере одной из тюрем в Турции, но после уговоров соглашается помочь ей, но только исключительно с переводом.

Переведённая надпись приводит их к выводу о том, что философский камень спрятан в Париже, в катакомбах на улице, где (предположительно) находилась могила Фламеля. Скарлетт хочет пробраться туда, но понимает, что она не сможет сделать этого в одиночку, а Джордж отказывается помогать ей в этом. Во время экскурсии в катакомбах незнакомый парень советует им найти человека по имени Папильон, после чего буквально растворяется в воздухе.

Джордж и Скарлетт находят Папильона в одном из ночных клубов Парижа. Они говорят ему, что ищут сокровища, спрятанные в где-то в парижских катакомбах. Он соглашается помочь им, но при условии, что получит 50 % клада. Скарлетт говорит, что готова отдать ему всё, и деньги — это не главное для неё, но её тут же обрывает Джордж и говорит, что они отдадут не всё, а только половину. Папильон (Франсуа Сивиль) и его подружка Сукси (Марион Ламберт) соглашаются на дело. Позже они заручаются поддержкой их общего друга Зэда (Али Махьяр) и специалиста по электронике Бенджи (Эдвин Ходж). Они находят туннель, но Джордж отказывается лезть туда и говорит, что будет дежурить на телефоне, но тут их находит полиция и пытается задержать. Убегая от полиции, Джордж забегает в туннель вслед за остальными, и тогда туннель обваливается, заваливая выход.

В самом начале мероприятия герои сталкиваются с сектантами, которые исполняют песнопения. Они пугают Скарлетт, но Папильон успокаивает её, говоря, что тут «много чудиков». Они натыкаются на два прохода, один из которых завален человеческими костями. Папильон предлагает идти по костям, но Скарлетт говорит, что по карте оба туннеля ведут к одному выходу, но свободный короче, а идя по костям они потеряют лишнее время и, вдобавок, он более травмоопасный. В ответ на это Папильон говорит, что тот туннель проклятый и в нём пропадают люди. Он рассказывает историю человека по прозвищу Крот, который знал все проходы и туннели. Все, кроме этого. И два года назад Крот вошёл в него и пропал без вести.

Это убеждает Скарлетт идти по костям. При прохождении через туннель застревает Бенджи, но его удаётся вытащить. Проходя вглубь, они находят того самого Крота, который считался погибшим в течение двух лет, и он соглашается провести их вниз. Проходя далее, они находят гробницу рыцаря-тамплиера (причём сам рыцарь идеально сохранился и даже не начал разлагаться, несмотря на то, что умер примерно 700 лет назад), сокровища и камень. Скарлетт берет камень, а в этот момент остальные выламывают решетку, чтобы добраться до сокровищ, но это оказывается ловушка. Туннель начинает обрушиваться, а Сукси получает открытый перелом руки. Используя магические свойства камня, Скарлетт вылечивает её. Проходя дальше, они находят карту в виде звезды Давида и надпись, гласящую: «Как наверху, так и внизу»; иными словами, чтобы выбраться, они должны спускаться дальше, вниз. Проходя далее, они видят коридор с надписью «Εγκαταλείψτε κάθε ελπίδα εσείς που εισέρχονται εδώ» («Оставь надежду всяк сюда входящий»). Скарлетт поясняет, что по старинной легенде эта надпись находится над входом в ад^{[n 1]}.

Они идут дальше, но Крот набрасывается на Сукси и убивает её, проломив ей голову. Затем на них нападают сектантки, которых они видели в начале пути, женщина с ребёнком сталкивает вниз Бенджи, и он разбивается насмерть. Далее они видят горящий автомобиль с человеком внутри. Человек поворачивает лицо в их сторону, Скарлетт и Джордж узнают художника, который посоветовал им найти Папильона. У Папильона начинается паника (видимо, в его жизни был похожий эпизод). Человек выбрасывается из машины, хватает Папильона. Моментально их охватывает столб пламени и они уходят под землю.

Затем оставшиеся герои находят статуи, одна из которых кусает Джорджа за шею. Скарлетт понимает, что найти настоящий камень она сможет, вернув этот. Она возвращается в гробницу и возвращает камень. Глядя в полированное зеркало Скарлетт понимает, что она и есть настоящий камень. Она возвращается и целует Джорджа, держа его за раны, тем самым исцеляя. Она объясняет, что это и есть ад, и они видят всё то, что терзало их при жизни. Например, Джордж с братом в детстве купались в катакомбах, его брат застрял, Джордж обещал привести помощь, но заблудился в пещере, а его брат утонул, дожидаясь его, и призрак брата преследует его здесь.

В день самоубийства отец Скарлетт пытался с ней о чём-то поговорить, но та была слишком занята, и призрак, принимающий образ повесившегося отца, пугает Скарлетт. Демоны не оставляют в покое Зэда, потому что у него есть незаконнорожденный ребёнок. Он знает, что ребёнок от него, но отказывается его признавать. Скарлетт говорит, что очищение — это путь к спасению. Каждый из них раскаивается в своих грехах, но тут их начинают преследовать демоны в плащах и капюшонах. Все трое прыгают в глубокую яму и находят на дне люк. Открывая его, они выбираются на улицу Парижа. Шокированный Зэд уходит, а Джордж и Скарлетт обнимаются.

С разрешения французских властей фильм был снят в настоящих катакомбах Парижа. Прежде чем работать над сценарием, братья Даудлы две недели пробыли в парижских катакомбах вместе с экспертом. После чего они признались, что там было действительно очень жутко. Благодаря пережитому ими страху, фильм вышел достаточно реалистичным^[3].

Коммерчески фильм был успешным — при бюджете в $5 млн он собрал более $40 млн, но критики встретили его холодно. На сайте Rotten Tomatoes он имеет рейтинг 27 %.^[4]

Комментарии[править | править код]

Источники[править | править код]

Поезд на Париж — Википедия

Материал из Википедии — свободной энциклопедии

«Поезд на Париж»^[3] (англ. The 15:17 to Paris) — американский драматический фильм с элементами триллера режиссёра Клинта Иствуда^[4], основанный на автобиографии Джеффри Е. Стерна, Спенсера Стоуна, Энтони Сэдлера и Алека Скарлатоса под названием «The 15:17 to Paris: The True Story of a Terrorist, a Train, and Three American Heroes».

Премьера в США состоялась 9 февраля 2018 года^[5][6].

Фильм рассказывает о террористической атаке, которая произошла 21 августа 2015 года в поезде.

• Спенсер Стоун — играет самого себя^[7]
  • Коул Ишенбергер — маленький Спенсер^[7]
• Энтони Сэдлер — играет самого себя^[7]
  • Пол-Микель Уильямс — маленький Энтони^[7]
• Алек Скарлатос — играет самого себя^[7]
  • Брайс Гейзар — маленький Алекс^[7]
• Джуди Грир — Джойс Эскель, независимая и яростно настроенная религиозная мать-одиночка Спенсера Стоуна^[8]
• Дженна Фишер — Хайди Скарлатос^[7]
• Рэй Корасани — Айуб Эль-Хазани^[7]
• Тони Хейл — учитель гимнастики^[9]
• Томас Леннон — директор школы^[9]
• Синква Уоллс^[10]
• Виктория Сир — VIP гость
• Пи Джей Бирн — мистер Генри
• Джэлил Уайт — Гарретт Уолден
• Роберт Пралго — мистер Скарлатос

Фильм получил в основном негативные отзывы кинокритиков. На сайте Rotten Tomatoes фильм имеет рейтинг 24 % на основе 152 рецензий со средним баллом 4,2 из 10^[11]. На сайте Metacritic фильм имеет оценку 45 из 100 на основе 36 рецензий критиков, что соответствует статусу «смешанные или средние отзывы»^[12]. На сайте CinemaScore зрители дали фильму оценку B- по шкале от A+ до F^[13].

1. ↑ Tatiana Siegel. Clint Eastwood Reveals Why He Cast Non-Actors in ’15:17 to Paris’ (англ.), The Hollywood Reporter (2 June 2018). Дата обращения 25 февраля 2018.
2. ↑ The 15:17 to Paris (2018) — Box Office Mojo
3. ↑ iVideos. Поезд на Париж — Русский трейлер (2018) (неопр.) (13 декабря 2017). Дата обращения 7 января 2018.
4. ↑ Jr, Mike Fleming. Clint Eastwood Sets ‘The 15:17 To Paris’ As Next Warner Bros Film (англ.), Deadline.com (20 April 2017). Дата обращения 1 ноября 2017.
5. ↑ Объявлена дата выхода нового фильма Клинта Иствуда, Газета.Ru (25 октября 2017). Дата обращения 1 ноября 2017.
6. ↑ D’Alessandro, Anthony. Clint Eastwood’s ‘The 15:17 To Paris’ Gets February 2018 Release Date (англ.), Deadline (24 October 2017). Дата обращения 1 ноября 2017.
7. ↑ ^{1 2 3 4 5 6 7 8} Kroll, Justin. Clint Eastwood Casts Real-Life Heroes in Next Film ‘The 15:17 to Paris’ (EXCLUSIVE) (англ.), Variety (11 July 2017). Дата обращения 1 ноября 2017.
8. ↑ N’Duka, Amanda. Judy Greer, Jenna Fischer Join Clint Eastwood’s ‘The 15:17 To Paris’ (англ.), Deadline (11 July 2017). Дата обращения 1 ноября 2017.
9. ↑ ^{1 2} Kroll, Justin. Tony Hale and Thomas Lennon Join Clint Eastwood’s Next Film (EXCLUSIVE) (англ.), Variety (13 July 2017). Дата обращения 1 ноября 2017.
10. ↑ N’Duka, Amanda. Clint Eastwood’s ‘The 15:17 To Paris’ Adds Sinqua Walls (англ.), Deadline (1 August 2017). Дата обращения 1 ноября 2017.
11. ↑ The 15:17 to Paris (англ.). Rotten Tomatoes. Дата обращения 23 февраля 2018.
12. ↑ The 15:17 to Paris (неопр.). Metacritic. Дата обращения 23 февраля 2018.
13. ↑ D’Alessandro, Anthony. ‘Fifty Shades Freed’ Builds E.L. James Trilogy To $1 Billion Climax; ‘Peter Rabbit’ Bounces To $25M Opening – Sunday AM (англ.), Deadline (11 February 2018). Дата обращения 23 февраля 2018.

Список мэров Парижа — Википедия